За да видиш духа — ти трябва душа.
За да съпреживееш времето, се нуждаеш от острота.
А за да се издигнеш над духа на времето и да го погледнеш от височината на по-различната перспектива в неговата цялост, ще ти е необходима безмерна лекота, която да изпълни всяка твоя фибра.
Лекотата, която те издига като хелиев балон, над изпълнения с тежест кожен цепелин на времето, чийто връх сочи под напора на тежестта — неизменно надолу — към земното.
Духът на времето се проявява в света, в който живееш; улиците, по които бродиш; мястото, на което работиш; местата, на които ходиш; дома, в който се завръщаш; начина, по който изкарваш свободното си време; хората, които те заобикалят; нещата, на които се натъкваш; пространствата, които обитаваш; желанията, които си създаваш; мечтите, които преживяваш…
Сега погледни света, в който живееш… сякаш… го виждаш… за първи път. Откажи се за момент от името си, забрави за биографията си, “загуби” притежанията от портфейла си, в който се намира изфабрикуваното от социалната матрица драгоценното ти фалшиво “аз”. Изключи алармените системи, които охраняват — теб и притежанията ти, остави незамения си (смарт)(фон), чрез който затъпяваш денонощно с и най-често — без повод. Спри музиката, която заглушава вътрешноприсъщата ти празнота. Паркирай колата си на някое оживено място, погледни през предното стъкло и наблюдавай — като на дисплей живота, който минава покрай теб, без да отбелязва, че те има. Виж (не гледай, виж!) животът и духа на времето, който се е обвил около него, като дим около кладата на суетата.
Виж! И виждайки, прозри! Животът, какъвто си принуден да живееш, и времето, което неумолимо го извайва, с вещината на умел, но садистичен занаятчия; което забързано в твоя чест тиктака, сякаш те подканя да се стремиш като нощна пеперуда към огъня на края.
Е, какво ще кажеш?
Виж пак… света — инертен и същевременно безмерно агресивен; с претенции за цивилизованост, но с повсеместно срещаща се безбрежна простотия; похот, алчност, гняв — са движещите мотивационни сили на забързаните минувачи, лутащи се в браунов ритъм по пътеката на своето безсмислие, неизбежната принуда и несекващите унижения… отново и … отново.
Работата? Интриги, пошлост, лицемерие, повърхностност, раздор и пак принуда. Време, което изпива личното ти време. Не случайно работа от рабство идва.
Местата, по които ходиш? Агорафобични молове; морета, пълни с урина; планини, отдавна изгубили свещената си сила. Общият знаменател между тях? Виждаш го — тълпата. А в тълпата — животинския нагон на “оцеляващия” вид, който по скотски, някак си се забавлява.
Домът, в който се завръщаш, често не дома мечта, но що да сториш — там си?! Половинката до теб — с ролки, по пеньоар или пък с гърди космати, загорял на потник. Сериалът, мачът, салатката, ракийката, после новините. Ех, живот ли е да го е…, бягай пак в ТВ-то!
Хората които те заобикалят? Умни, добри, красиви, благоразумни, надеждни, някак си по своему … почтено-честни… Звучи невероятно? Така е! Но това е в паралелната вселена.
Нещата, на които се натъкваш — все едно си нещотърсач от Пипи Дългото Чорапче. Интересни неща и повечето… непотребни! Динена кора, някой я оставил; заледен тротоар, на улицата дупка; маймуночовек, който Дарвин безрезултатно като свързващо звено е търсил; парцал-дреха от мола, тъп филм (пак в мола); храчка на паважа; хилуронова уста/силиконови цици са насреща; Mr. Musculus с два пръста чело, което еднопръсто става, когато се намръщи.
Пространствата, които обитаваш? Препълнени, задръстени, замърсени, френетични, сиво-неизбежно повтаряеми в своето привидно многообразие; наподобяващи депресираща излющена фасада на сграда от скъп квартал (скъп, само защото се намира в клаустрофобичния център).
Желанията… мечтите… няма разлика голяма. Считал си, че мечтите те движат към по-доброто бъдеще, към изявата на аза. Докато един ден не осъзнаеш, че мечтите са маскираните ти желания, зад които стоят пробойните на тежки, от времето на раждането дефицити — липси, страхове, непълноценности, комплекси, отегчения, празнота и опити за бягство… от самия тебе.
“В какво са се превърнали мечтите?”. В мирищещи на машинно масло второстепенни гари, вдъхващи усещане за нечистоплътност, ако по-дълго решиш там да се задържиш или пък временна обител да направиш. Затова предпочиташ да се превърнеш в експрес, шеметно устремил се към финалната си точка — банална роля в банална пиеса, съдбата е тъкана за мнозина.
Финалът? Знаеш кой е… и какъв е. Духът на времето го е изпълнил с неминуемостта на преходността могъща. Но не се замисляш за него, нито че се носиш по релсата натам — без никаква спирачка. По-лесничко май се живее така — глуповато-незамислящо се, като въшка. “Защо да се драматизира?”, провиква се изрусена силиконка, “Всичко е тоооолкова забавно! Яж, пий и весели се — като мене — без задръжки!”.
Духът на времето е това, което е животът. А животът е бутилката, в която времето се помещава — обуславящ, консуматорски, агресивен, непрекъснато изискващ. “Пейнкилерът” на позитивното мислене или евтините заготовки, няма да отменят фактите, които отбелязваш.
И все пак — има антидот/средство/начин… ако не на времето, то поне на духа му неуимолим — Философията да си разЛичност ; дързостта да си нонконформист; в свят на идентичности, силата да бъдеш Личност; способността чрез автентични практики да отмениш съдбата; да излизаш от духа на времето и да създаваш своя свят в света, своите правила, живот… не според “времената”.
Различният се ражда разЛичност, тя не се създава.
Но почти винаги разЛичността спи, покрита от булото на тежкaта забрава.
Как да пробудиш своята разЛичност?
По-важният въпрос е… дали ти стиска?